1. Художникът

Дори не изпищяха спирачки. Чу се само глух удар, сякаш есенна круша се бе откъснала от клона и размазала на асфалта. Тихо скимтене. Болезнено и предсмъртно. Нечий викащ детски глас се носеше отвъд улицата, откъм заспиващия парк. Малкото пухесто същество го чу и направи опит да се изправи но задните си крака… Улицата продължаваше да е все така пуста, а разтревоженият детски глас отекваше все по-близо и по-близо. Тогава, сякаш от нищото, иззад ъгъла на близкия банков клон от червеникавите рекламни светлини на затворената аптека се появи мъж. Стъпките му – несъществуващи, дъхът му – неземен, очите му – нощ. Приближи се до умиращата животинка, наведе се над нея и леко наклони глава от любопитство. Вдиша мириса на кръв, млада кръв. Приклекна и се загледа в посоката на идващия детски глас. Отново завъртя глава като животно, изпитващо необясним интерес към създание от чужд вид.
– Пух-чо?! – изсрича бавно мъжът и погледна неразбиращо към тъжните черни очи на кученцето.
Протегна ръка към него и с показалец го побутна. Кученцето не помръдна, само завъртя очи към ръката. Мъжът рязко се изправи. Присви очи към първата появила се звезда на небосвода и с още по-резки, цепещи въздуха движения извади от висящата му през рамо чанта тефтер и перо с остър метален връх. Коленичи до почти изгасналото животно и натопи върха на перото в изтиващата кръв, придаваща на асфалта тъмно червен нюанс.
– Чакай… Пухчо… Никъде няма да ходиш тази вечер освен у дома. – прошепна мъжът и отново примижа към първата звезда. Сякаш преценяваше дали това, което щеше да стори, нямаше някак си да разтресе вселенския ред.
Крайчецът на устните му трепна, скривайки лека усмивка. Погледът му падна върху белия лист на тефтера му. Започна да рисува. Нанесе първо няколко щриха. Бързи и точни. Писецът заигра енергично по белия лист, разсичайки го с кървави прорези. Очите на мъжа не спираха да прескачат от листа към животното и обратно. А детският глас бе затихнал и на негова място се чуваше тихо ридание. Щом чу детските хрипове, мъжът спря. Отново завъртя глава на четиридесет и пет градуса и любопитство заигра в очите му. Успя да се откъсне от изненадалия го унес и си даде сметка, че тези няколко мига може би бяха фатални. Пухчо още дишаше и той продължи да рисува портрета му така, както си го представяше преди пет минути, преди да го блъсне колата. Продължи усърдно да нанася всяка най-малка подробност върху картината, постара се да изобрази възможно най-реалистично очите на животинката, постара се да запази окраските, но там, където задните лапички на животинчето бяха премазани, художникът си позволи да си ги измисли. След секунда картината му бе завършена. Остави тефтера до кученцето. Изправи се и затвори едното си око, другото започна енергично да го мести ту върху животинката, ту върху листа. Приликата беше изключителна и той си позволи да се усмихне. В следващия миг вдигна рязко ръката, в която държеше перото и се вгледа в металния ѝ връх. По него имаше още кръв. Лицето му се промени в неразбираема гримаса, но направи това, което винаги правеше. Извади бяла копринена кърпичка и я смачка на топка. Внимателно забоде острието в топката плат и зачака. Миг след това белият плат започна да изсмуква червеното мастило. Накрая почти цялата кърпа се бе напоила с червената краска, а на асфалта до петнистото куче не бе останала и капка кръв. Мъжът прибра кърпата в джоба си и отново погледна перото. Сега то беше отново чисто и проблясваше със своя сребрист отенък. Убоде ръката си с перото и вдигна тефтера. За трети път погледна към Вега. Вече беше напълно уверен, че нищо няма да се промени. Сведе поглед към картината си и заби перото там, където трябваше да бъде сърцето на животинката. Изчака миг, докато кръвта от писеца се просмуче от листа, след което го отлепи от хартията. Прибра перото във вътрешния джоб на шлифера си, там, най-близо до сърцето си. След това рязко скъса листа с рисунката и затвори тефтера. Прибра и тефтера. Хвана с две ръце листа хартия и заотстъпва назад. Задуха мек ветрец, който идваше иззад гърба му. Косъмчетата на кученцето от картината се размърдаха от повея. Очите му оживяха, гръдният му кош започна да се издува и свива. Дишаше. Художникът се усмихна. Рисунката се разшава, замаха с червената си опашка и изплези език.
– Готово ли си за вкъщи? – прошепна художникът и в следващия миг пусна листа хартия, за да го понесе вятърът.
Откъм реещата се картинка се чу весел лай. Някъде нечии детски хлипове спряха и едно момиченце се заслушва.
– Пухчо! – извика тя неуверено. Отново лай. – Пухчоооо!
Листът падна точно върху мъртвото телце и в мига, в който го докосна, изчезна, а петнистото животинче скочи на крака и се затича към викащия го глас. Преди да изчезне в парка в прегръдките на момичето, се спря за миг и излая благодарствено към художника.
– Не ти трябва да ми благодариш. – прошепна на себе си мъжът и понечи да си тръгне, когато нечий чифт очи го накараха да замръзне на място. Дъхът му секна и сърцето му спря.