Далеч, далеч, някъде в един странен и отдавна изгубен свят, в една гора живееше едно семейство тревопасни орки. В това съвсем обикновено семейство имаше едно малко необикновено тревопасно оркче наречено от по-големите си братя и сестри (защото такава е традицията в семействата на тревопасните орки) – Божан. Това малко оркче, което за разлика от събратята си не бе особено грозно, особено зелено и все още нямаше косми, много обичаше да скита из гората и да се запознава с разни Енти, Елфи и други горски обитатели, но те не му обръщаха особено внимание и то често беше изоставяно само и скитащо из тъжносивата гора.
Имаше само един много стар ет, който почти се беше вкоренил в земята и много рядко мърдаше от мястото си. Наричаха го Коренрад и дали защото не виждаше добре, или защото беше много стар и не го интересуваше мнението на другите енти, той единствен си говореше с оркчето Божан. Двамата много се радваха на дружбата си, но всички останали страняха от тях и това ги натъжаваше.
– Защо всички ни отбягват? – попита един ден Божан грамадния си дървесен другар.
– Не ни отбягват – изрече той съвсем спокойно и тихо, нетипично за останалите енти, които обожаваха да дуднат бавно с монотонните си гласове. – Просто не искат да ни приемат такива, каквито сме. В нашата гора има ред неписани закони. Знаеш. Всяко оркче да си знае пасището, както и всеки ент – коренището.
– Не винаги е било така, нали Рад? – попита тревопасното оркче, което единствено наричаше Ента на малко име.
– Дам, дам. Спомням си, спомням си. Едно време, преди много години, още преди ти да се родиш, преди майка ти, баба ти или прадядо ти да се появят на този свят, тогава бяха други времена. – ентът се умълча за миг и се потопи в спомени, но веднага съзря големите черни очички на оркчето жадни за историята му, той продължи. – В тези времена всички бяхме дружки, твоите праотци се грижеха за нас и ни чистеха от разни лияни и брашляни, елфите се грижеха за вас, лекуваха ви и ви готвеха вкусни тревни манджи, а пък ние ги снабдявахме с различни билки и лечебни цветове, които цъфтяха по короните ни и растяха в корените ни…
– Тогава тъжносивата гора въобще не е била тъжна и сива, нали? – попита Божан с очакване.
– Дам, дам. Не бе. Наричаха я вечнозелената гора, но един ден нещо се обърка. От някъде дойде човек, увит в червен плащ с дълга пръчка и също толкова дълга червена коса. Елфите го приютиха и приветстваха като истински благородник, тревопасните ти роднини и ние, ентите също дойдохме да го поздравим с “добре дошъл”, но той ни отблъсна и каза, че не разговаря с по-нисши от него. От тогава елфите се възгордяха и започнаха да ни презират, да ни се подиграват, че не сме красиви колкото тях и… тогава всичко се развали.
– Ние сме спрели да получаваме тревни манджи от елфите и сме спрели да ви чистим от лошите треви, които ви състаряват, а вие сте се разсърдили на елфите и сте спрели да им носите лечебни билки? – Божанчо беше схватливо и изключително умно оркче за разлика от всичките си събратя и много обичаше да говори и умозаключава.
– Дам, Дам. Точно така стана. – макар и да говореше по–бързо от останалите енти, Коренрад много обичаше някой друг да взима думата, защото все пак от време на време обичаше да мълчи, затова и обичаше толкова много това странно оркче. – От тогава всеки един от нас се смята за по-висш от другия. Това се нарича гордост. Елфите ни презират, че сме бавни и дървени, вас ви презират, че сте грозни и ядете трева, ние пък се смятаме за по-велики, защото сме огромни и по-безсмъртни от елфите, а пък вие сте… хм…
– Ние смятаме, че всичките вие се занимавате само с глупости и си пропилявате живота в излишни приказки и безсмислени мисли, вместо да се погрижите за ужасно безкосместите си стомаси, които не обичате да пълните със сладкиши и манджи.
– Дам, дам… – съгласи се ентът с едно по продълговато “м” и направи изкривена усмивка. – Може би е така. Щом ти така казваш, а ти си оркче, значи всички орки така мислят за нас. – и пак се замисли.
– Не. – почти изквича оркчето Божан. – Аз не мисля така. Мисля, че вие сте мъдри, а Елфите са най–красивите създания на света, а ние сме просто едни мързеливци, които са добри единствено и само в кулинарията. – той се натъжи и седна в корените на Коренрад.
– Ти не си като другите. Виждам го, защото и ти виждаш. Никой друг орк от толкова много години не е говорил толкова мъдро, колкото теб. Знаеш ли, преди години, много преди ти да се родиш имаше един на име ЗеленоОк. Той беше най-зеленото създание, което можеш да си представиш. Казват, че като малък много ял треви от езерото на елфите, а знаеш, че там елфите изхвърлят всички непотребни билки и отвари и горе-долу цялото езеро е едно магическо питие, което действа различно на всекиго, но както и да е, много се отклоних. Та този ЗеленоОк, много обичаше да идва при мен и да си говорим, и ме изслушваше с внимание и търпение, защото тогава бях малко по-млад и малко по-бавно говорех и мислех. – тук се усмихна и се чу как кората по лицето му изскърца със сух стържещ звук. – Той беше много разумен и буден орк. Научи се от един елф да чете и да пише… И след това замина на някъде и не го видях повече. Само чух, че станал голям човек… т.е. орк. Нищо повече не чух за него. Трябва отдавна да е умрял… сигурно. – Коренрад отново се усмихна и се учуди колко много неща беше изговорил за толкова кратко време, старостта си показваше рогата.
– Рад, знаеш ли, искам и аз да се науча да чета и да пиша. Можеш ли да ме научиш? – Божан подскочи от корените му и заподскача около него от превъзбуда.
– Ние, ентите, колкото и да сме стари, никога не сме можели да пишем, нито да четем. Всичко, което научим го помним, но мога да те науча да пееш. Знаеш че ние, ентите пеем, пеем много хубаво, макар нито вие, нито елфите да харесвате песните ни… нито гласовете ни….
– Рад, ще ми попееш ли? Аз пък много обичам да слушам песните ви… – каза Божанчо и се покатери обратно на един от клоните на ента, облегна се на него и зачака песента.
Ента се поразчупи, протегна се, доколкото можеше и му позволяваше старостта и дебелата му втвърдена кора и запя. Първо тихо, постепенно гласът му започна по-силно и по-силно да отеква в гората. Ехото се разля между дърветата, отекна в езерата и разлюля тревите.
Всъщност ентите пееха много хубаво, но елфите не искаха да го признаят, а тревопасните орки трудно ги разбираха. А Коренрад пееше за далечни скръбни времена, за воини и битки, за борба и стремежите на потиснати народи за свобода. А ентите в нито една битка не бяха участвали, нито една страна не бяха застанали. Като вечно будни свидетели на унищоженията те бяха запомнили всичко. И само ентските жени се бяха противопоставили на онези, дръзнали да нападнат гората. И само ентските жени се бяха впуснали в битка с огъня, за да защитят дома си. Битките ги бяха отвели далеч от горите на ентите. А след края на всички войни нито една ентка не се завърна и от тогава меланхолия и сивота обхванаха ентската гора.
Оркчето усети, че Ента плаче. Големите му смолисти сълзи се стичаха по кората на тялото му, а листата му тъжно потръпвах, но не спираше да пее, гласът му се лееше навред и попиваше във всяко живо създание. Ентите знаеха само тъжни и бавни песни, знаеха само своята история и не пееха за нищо друго. И колкото по-дълго пееха, толкова по-сива сякаш ставаше тъжносивата гора.
Когато песента свърши, Божанчо усети, че и той плаче. Избърса с лапа потеклите сълзи по муцунката си и погали ента.
– Много хубава песен. – прошепна тихо Божан и понечи да слезе, но една от сълзите на ента се бе залепила за козината му, той се отскубна с мъка и облиза лепкавите си лапи. Сълзата имаше странен сладникав вкус. Не винаги смолата има такъв вкус, може би тя е такава само, когато е изплакана от очите на ентите.
– И аз така мисля, малко зелено приятелче. Песента е хубава, но думите са тъжни, затова и плачем, може да съм стар, но те чух. – оркчето наведе глава и зашари засрамено с очи по земята. – От какво се срамуваш? Сълзите са най-скъпото нещо на този свят. Знаеш ли колко много хора, елфи и разни други създания искат да плачат, а не могат.
– Защо не могат да плачат? – запита Божанчо и се почувства малко горд, все пак можеше нещо, което някои същества не можеха. Дали това го правеше по-висш от тях?
– Ами защото са забравили да чувстват или са станали коравосърдечни. – рече ента и се усмихна. Той, дървесното създание имаше ли сърце, за да твърди, че чувства. Явно не бе само до сърцето, но тези мисли не ги сподели с малкото оркче, защото се притесняваше да не го обърка прекалено много. – Сърцата им толкова много са привикнали към мъката и тъгата на другите, че дори и когато те я изпитат, не плачат. А не плачеш ли, значи не си свободен. Ние двамата с теб обаче сме свободни. Можем да плачем, когато си искаме. Ъъъ т.е. когато ни се плаче – плачем, когато ни се смее – се смеем.
– То и смехът ли е дарба? – попита оркчето и се усмихна очакващо с надежда да се окаже, че има още една дарба, която не всеки притежава.
– Хмм. Може би, може би не. – замисли се ентът и разтърси леко клонки, а листата му прошумоляха нежно. – Изкуство е да можеш да посрещнеш съдбата и неволите с усмивка. Изкуство е и да се усмихнеш на злото, което стои срещу теб. Та дори е изкуство да се засмееш на някоя смешка. Знаеш ли колко енти има, чиито уста така са се вдърдили, че никога не могат да се усмихнат, но и не искат. Ама представяш ли си ги тия малко по-младите от мен, които страшно бавно схващат – ако им разкажеш някаква смешка, те цял ден ще я осмислят, а след това цяла седмица ще се смеят. Но в днешно време малко са създанията, които се смеят искрено и с доброта. Всъщност малко са тези, дето въобще се смеят. Всеки се е забързал на някъде да свърши нещо, което не иска, но трябва, защото е негово задължение. И с унила физиономия посрещат всеки нов ден и изпращат стария. Но такива са времената, скъпи ми Божанчо. – и сякаш за да се потвърдят думите на Коренрад, до тях, съвсем без да им обръщат внимание, минаха строени в две редици, елегантно костюмирани прасекатерици.
– Че какво им е на времената? – запита оркчето, проследявайки с интерес дребните „икономисти“ на тъжносивата гора, но забеляза, че ентът е задремал.
Все по-често се случваше старият Коренрад да заспива ей така, по средата на разговора им и спеше дълбоко и непробудно. Малкото оркче се страхуваше много един ден ентът въобще да не се събуди. Не знаеше какво щеше да прави тогава без най–добрия си приятел, без единствения си приятел. Трябваше да стане едно с безсмисления живот на расата си, да заживее като обикновен тревопасен орк, да се изучи в кулинарната гимназия, да се ожени, да отвори след време собствена кухня и да продължи рода си. Но всъщност той имаше друг план, който засега пазеше в тайна от всички, а когато настъпи миментът, оркчето щеше да действа. Този момент все още беше далеч и Божан реши, че трябва да остави стария си другар да подреме, а самият той да се захване с едно проучване, дето току що му бе хрумнало да направи: трябваше да разбере кои други създания могат плачат освен него и ента.
Вашият коментар