XCIX

Дори не изпищяха спирачки. Чу се само глух удар, сякаш есенна круша се бе откъснала от клона и размазала на асфалта. Тихо скимтене. Болезнено и предсмъртно. Нечий викащ детски глас се носеше отвъд улицата, откъм заспиващия парк. Малкото пухесто същество го чу и направи опит да се изправи но задните си крака… Улицата продължаваше да е все така пуста, а разтревоженият детски глас отекваше все по-близо и по-близо. Тогава, сякаш от нищото, иззад ъгъла на близкия банков клон от червеникавите рекламни светлини на затворената аптека се появи мъж. Стъпките му – несъществуващи, дъхът му – неземен, очите му – нощ.